Глава 3: Ново семейство

                -Пази се, Алис! Дай да го видя.

                -Но искам да гледам.

                -Не може.

                -Защото ти го лекуваш? Не е честно!

                Арон чу тези думи, докато идваше в съзнание малко по малко. Всичко му беше мътно и му се виеше свят. Отвори бавно очи.

                -О,буден е! – каза момиче отдясно.

                -По-рано, отколкото очаквах.

                -Какво… - промърмори той.

                -Шшш, не си прави труда да говориш, на сигурно си при мен – каза тази отдясно.

                -При нас - поправи я едно от другите момичета и дойде с прозрачно шише, в което имаше зеленикава течност - Нека му дадем малко време да се съвземе.

                Погледът на Арон се проясни и пред себе си видя три мадами на неговата възраст. Едната беше пред леглото, другата от дясно, а третата-между двете, като се бореше с дясната, за да огледа раната му. Трите изчакаха няколко мига, за да му се фокусира зрението и едната проговори:

                -Сега може ли?

                -Може - каза с въздишка другата.

                -Здравей, аз съм Алис, а ти си много сладък - тя беше с дълга къдрава руса коса, сини очи и лъчезарна усмивка.

                -А аз съм Ася - Арон я погледна. Имаше дълга черна коса, вързана на опашка. Очите й също бяха черни. Тя също имаше интерес към него, както предположи момчето по сдържаната й усмивка.

                -Браво на вас, сега ме оставете на мира с него – каза третата, след което се обърна към Арон. - аз съм София, а ти имаш сериозна рана, която трябва да прегледам - Косата й беше направена на кафява плитка, която си подхождаше с очите. Тя имаше интерес повече от раната, отколкото от самия него. Това беше главното различие между трите, като изключим някои малко детайли по дрехите, които бяха сходни. Арон се усети, че е без дрехи. Надникна под завивката, но опасенията му бяха напразни.

                -Бъди спокоен. Докато те надзиравам, двете ми сестри няма да те съблечат. Освен ако ти сам не го направиш… Как се чувстваш?

                -Замаян съм и съм зверски гладен.

                -О, той е зверски гладен - възкликна Алис, натъртвайки на „зверски“, след което се засмя.

                -Нормално, спа цял ден. Изпий това – подаде му питие с остра миризма на билка, чието име му се изплъзна. Чашата беше изпразнена за секунди. Изведнъж светът на момчето доби цвят. Зрението му се беше върнало и част от замайването мина. Напрегна се и тръгна да става, но София го спря с аргумента, че трябва първо да намаже раната. Момчето нямаше избор и се остави да го лекуват. Мястото не го болеше достатъчно много, че да го накара да се залежи, все пак той беше доказан инат. Или раната не беше толкова сериозна, или зарастваше много бързо. След като беше превързан, направи опит да се изправи на крака. Болката се върна в съзнанието му, все едно искаше да каже: „Здрасти, пак съм аз!“. Въпреки това бе в по-добро състояние, отколкото се очакваше да е.

                -Къде съм?

                -В къщата ни.

                -Това не ми помага - при тези думи Алис се засмя отново и отвърна:

                -Колко е директен!

                -Татко те донесе тук. – София реши да вземе нещата в свои ръце. - Помагаше му един телепортатор  Някой от двамата да ти е познат?

                -Телепортатора.

                -Хубаво, предстои ти разговор с баща ни, така че се стегни.

                -Аз ще съм отдясно – запаси си място Алис.

                -А аз съм отляво – допълни Ася.

                -А аз ще направя нещо смислено, като ги повикам.

                С помощта на дамите, Арон слезе по стълбище на огромна къща, поддържана от мраморни колони, и се настани по средата на мек диван в широко помещение. Пред тях имаше маса и още единно кресло от другата страна. Подът беше украсен от червен килим. Намираха се в гостната, както предположи момчето. Придружителките му не губиха време и си заеха местата, като се притиснаха до него в иначе широкия диван. Въздъхна. Отпред се отвори врата и влезе бащата на момичетата, следван от телепортатора и София.

-Здравей, момче – заговори мъж към края на средната възраст, с къса руса коса, преметната назад. Нямаше брада, но имаше кафяви очи и белег на дясната страна на врата си. Имаше ботуши, които се връзваха с черния панталон, и бледожълтата блуза, нагъната до ръкавите. – Аз съм Менай, баща на тези прекрасни момичета. Не ставай– Зае място срещу него. София седна отляво на баща си, а телепортаторът – от другата страна. Мъжът изглеждаше на около четиридесет и пет години с къса сива коса. Имаше и малко бръчки, които му придаваха вид на благородник. Ефектът беше подсилен от изискани дрехи.

-Аз съм Арон.

-Приятно ми е да се запознаем, макар и в неудобни условия – погледна към раната. – Добре ли е?

-Да, ще се оправя.

-Искам само да вметна – намеси се София - че тялото му се възстановява с нечовешка скорост. За един цял ден раната от фатална се превърна в повърхностна. Трябва да призная това му качество.

-Е, момче. Харесва ли ти тук? Направи ли ти поне малко добро впечатление?

-Да, много е приятно. Напоследък не съм получавал такова внимание и грижи. Благодаря за всичко.

-Няма защо – усмихна се мъжът. – Пречат ли ти дъщерите ми? На тясно си, като гледам. -Въпросните се изкикотиха, но не помръднаха.

-Не, всичко е наред – насили се да се усмихне.

-Да разбирам ли, че имаш нагласа към тях?

-Какво? Не! Аз просто…

-Шегичка. Ще трябва да свикнеш с това.

-Защо? – попита с видимо учудване Арон.

-Защото оттук нататък си част от семейството, а аз винаги съм искал син. Не че се оплаквам от иначе прелестните си дъщери.

-Добре, вече наистина се обърках.

-Разбираемо – засмя се бащата. – Има много неща, които трябва да ти кажа.

-Тогава да започнем.

-Първо, ти си спасил моя личен телепортатор и това ти дава автоматично сума привилегии. Ще станеш член на семейството ни само ако го искаш. Няма да те караме насила.

-Това би било страхотно, но защо?

-Накратко той се казва Пърсивал – посочи телепортатора с поглед. - и ми е много ценен. Колкото дъщерите ми, ако не и повече. Той е мой представител пред другите и е направил много за мен. Откъде си впрочем? Ако е по-лесно, къде живееш?

-Дом… отдавна не съм имал дом.

-Оттук нататък считай този дом за свой. Ще ти заделим стая, където да се усамотяваш, когато имаш нужда. Като гледам, ще ти трябва – засмя се гръмко, видял дъщерите си. - Разкажи ни за миналото си. Откъде идваш? С какво се занимаваш?

-Останах сам преди осем години, когато къщата ни изгоря и погуби родителите ми и сестра ми. Тя… - Не се сдържа и сведе глава. Болката напираше отново, но я овладя. Не искаше да създава лошо впечатление.

-О, миличкият – каза Алис и го прегърна.

-Сирак съм от тогава – насили се да продължи. - Откакто се помня се занимавам с магия. Развивал съм се в много области и знам това-онова.

-По косата съдя, че си приел и некромантията, нали?

-Да.

-Вярно ли е това за клетвата?

-Вярно е. – Не искаше да изпада в подробности за клетвата, която беше най-големият капан , свързан с некромантията. Проблемът беше, че за да получи силите, този някой трябваше първо да я изпълни. Останалото идваше само.

-Минал си прага, но не усещам страха, който излъчват некромантите.

-Отказах се от това направление преди известно време. Много е… страшно.

-Другите магии ги владееш значи?

-Без зелената и бялата.

-Да, малко хора могат да работят за зелената. Познавах един. Умря на близо хиляда години.

-Сигурно е бил велик?

-О, да! Велик беше! Той беше ключов при битката за Тримонциум!

-Пак се разпали – подхвърли София.

-Каква битка?

-За трихълмието! Цялата вселена се беше събрала, за да надвие силата на тримата братя.

-Толкова ли е била велика?

                Очите на Менай пламнаха. Отнякъде се чу :„Грешен въпрос“.

                -И питаш! Това беше най-великата битка! За първи път бях виждал толкова много воини на едно място. Имаше от всички по много, колкото ти душа иска. Бяхме разделени на отряди и всеки нападаше определено място. Общо титаните бяхме трима. Другите двама бяха, и все още са, силни, колкото мен. Хубавото беше, че се познавахме и от преди и не ни беше нужна комуникация, за да ги пометем. Ние, титаните сме задружни. Никога не се изправяме срещу своите, каквото и да става. Затова съм горд, че съм титан.

                -Битката. – напомни Ася.

                -А, да. Имаше три големи отряда, всеки от който нападаше по един хълм. В нашия имаше два дракона, единият от които беше призован от магьосник от друг отряд, за да помага, тъй като ние нямахме магьосник. Да бъда честен, не ни и трябваше. Все пак самата армия трябваше да сплаши врага до безкрай. Това, което не ми се понрави, беше, че ние бяхме подкрепления и трябваше да се крием, за да ги изненадаме после. Можеше да срутим стените и да нападнем отдясно…

                -Тате – промърмори София. – пак се разсея.

                -Уф, не разбирате вие! Както и да е! Чакахме зад дърветата да ни дадат знак и гледахме какво правят некромантите. Човешката армия беше около двеста хиляди. При техния отряд имаше около двайсет хиляди. Другите бяха разпределени на другите два хълма. В началото се чудехме какво правят онези идиоти на полето. Нямаха защита, нито фланг. Нищо. Но после стана чудо. Наредиха се в кръг всичките десет некроманти и направиха типичната магия „Мъртва тяга“, но стана нещо интересно. На земята около тях се появи голям пентаграм, който се разрасна чак до крепостната стена и започна да призовава…

                -Скелети? – прекъсна го Арон.

                -Близко, но не. Вместо скелети имаше немъртви. Беше страхотна гледка. За около десетина минути цялото поле беше заето от около сто хиляди въоръжени воини, всеки от който омагьосан против четирите елемента, за да бъдат недосегаеми за магиите с голям обхват. Мислехме, че противниците нямат шанс, но лордовете не случайно са наречени така. Те се биха срещу първия лорд, който май се пада най-силен, не знам. Той вдигна ръка и повика двайсетина метаноида. Безстрашни същества. Към куха броня се прикрепя сфера за души и се прави специално заклинание, което да даде съзнание на бронята. Прави се връзка между съда и тялото и готово. Полученото същество се захранва със силата на душите от сферата, по-скоро от болката, която им причинява. Те ядат души, тъй да се каже. Впоследствие започва да се учи и развива с всяка победа над противник.  Познай какво? Метаноидите унищожиха всичко по пътя си, всичко! Виждал съм какво прави чисто нов, но тези нямаха нищо общо. Съсичаха немъртвите от веднъж и им отнемаха силата. Призованите души отиваха право в устите им. Бяха в перфектен синхрон и напредваха опасно бързо към некромантите, които започнаха да се съпротивляват с всички усилия. В крайна сметка оживяха четирима или петима. Не знам, бяхме призовани да помагаме на другия отряд. Имаха проблем с едни демони, ама и те бяха страшни, като метаноидите. Имаше портали, от които се изливаха и убиваха всичко по пътя си. Трябваше да решим какво да правим и се разделихме. По един на всеки хълм.

                -По същество, тате – помоли Алис.

                -За мен остана да помагам с атаката от моята страна, мислейки, че няма да ни се изпречи нищо. Е, грешах. Пред нас се изправи цяла армада духове. Бяха зеленикави и недосегаеми. Само аз, драконите и зеленият магьосник останахме. Тогава дойде време да блесна. Застанах най-отпред. Пред мен имаше стена от духове, а зад мен беше лечителя. С цялата си младежка лудост се втурнах в битка. Няма да ти казвам колко страхотен бях по това време, но нямаше да се справя без магьосника, който винаги ми помагаше. Армията от моята страна се раздели на две и отиде да помага на другите, така че всичко зависеше от мен. В крайна сметка успях, все пак аз съм титан. Изпробвах всичките си магии и видях как нищо не работеше. Добре че имах специален меч, който разсичаше душите. А като се замисля, че щях да взема един друг… Нямаше грешка при него. Остана ми да ги посичам пак и пак, и пак, и пак, докато не победих всички. Тогава битката беше вече свършила. Отне ми около три дни непрестанен бой, за да ги сразя, но си струваше. От едната страна метаноидите бяха мъртви, но титатнът също, както и много некроманти, от другата изгубихме магьосника, призования дракон, другия титан беше ранен лошо и умря, и много хора. Разбира се, имаше и други, които участваха в битката, но ако тръгна да ти разправям с подробности, ще стане утре. После беше лесно. Пробихме в замъка от едно място и претрепахме всичко, най-вече лордовете, който ни се изплъзнаха в последния момент. Все пак бяха избягали от другата страна. Как така никой не ги беше посрещнал?!? Въпреки всичко беше епична битка, но не бих искал да се повтаря.

-Някой пази ли града в момента?

Менай изпъчи гърди и заяви гордо:

-Направили сме му магия, която го прикрива от всичко живо на света. Само аз и няколко души още знаем как да го намерим. Засега няма никого, който да знае точното му местоположение, тъй като градът е във вечно движение. За да го открием, трябва да се съберем всичките. Виждате ли каква добра защита, а? Познайте чия беше идеята.

-Ако все още не се досещаш – подшепна му Ася. – Става дума за Триград, още чезнещия град. Това да си го чувал?

-Не съм чувал. Много са скъпи източниците, а аз нямам парите.

-Чакай малко. Да не би да си част от Черната стража?

-Да – Менай не остана доволен от факта. Явно знаеше що за хора членуват там.

-Познавах няколко от Черната стража.

-И те ли са умрели на хиляда години?

-Умряха, за да ме предпазят.

-От какво?

-От Стражата.

-За първи път чувам Черната стража да избива своите.

-Не става дума за това. Аз съм титан, Стражата искаше да ме погуби! Ние завзехме Тримонциум, но това ми създаде проблеми. Прочух се навсякъде и от тогава чакат да се издам, за да ме убият и да ми вземат силата.

-Няколко пъти чух да се споменава думата „титан“. Това титла ли е?

-Не знаеш? Срам! Ние, титаните сме едни от най-великите, най-здравите, най-силните…

-Това, което трябва да знаеш, е, че има много магия в тялото си – помогна Ася.

-Ние, съхраняваме огромни количества магия, повече, отколкото можеш да си представиш. Един титан например има достатъчно магия в себе си, че да призове „Мъртва тяга“ до десет пъти! – Това беше огромно количество магия. Опитен магьосник се нуждаеше от години тренировки и обучение, за да стане достатъчно силен, за да може да я направи веднъж. Очите на Арон се изцъклиха.

-Титаните са рядка порода –допълни Ася. -  Намират се много трудно и се придвижват още по-трудно. Не могат да се телепортират, тъй като имат твърде много магия в себе си. Това е причината да ходят бавно.

-Помня, че последно тичах, като бях на петдесет години.

-На колко? – Арон се опули.

-Средната възраст на титан е около триста години. Аз например съм на двеста.

-Не ти личи.

-Да – широка усмивка изникна на лицето му.

-Сестро, не помниш ли, че скъпият ни гост е гладен? – Алис попита София.

-Защо не отиде една от вас? – попита с голяма усмивка на лицето.

-Защото придържаме горкият ранен Арон да не падне. Все пак е тежко наред и има нужда от помощ – отвърна тя.

Менай се засмя с цяло гърло. Цялата къща се разтресе.

-Спокойно момичета, поръчахме храна преди да дойдем. Ще пристигне всеки момент.

-Знаете ли кой е лорд Вейн, ако така му е името? – попита момчето.

-Първо, не са нужни фамилиарности, наистина. Чувствам се много неловко. Второ, да, знам кой е. Той е третият лорд на Тримонциум. Беше.

-В него има нещо специално. Какво е то?

-Той е мутирал вампир.

-Какво трябва да значи това?

-Значи, че става по-силен, ако има кръв на бойното поле, независимо коя страна е ранена. Раните му зарастват за минути. Трябва да има открита рана и може да накара кръвта ти да гори, както и други неща, които не знам. Загубил е слабостите си, това знаем също. Това означава, че може да търпи слънце, бяла магия и отравяне на кръвта - все методи за унищожение на обикновен вампир. Той е силен, но не заплашителен. Проблемът в него е болното му съзнание. Също така знае твърде много забранени неща и вижда възможност за реализация във всяко едно нещо. Той е зъл гений.

-Искаш да кажеш, че не може да бъде убит?

-Ами, може, но в конкретни условия, които не могат да станат по случайност. Когато влязох през портала, го нападнах. За краткото време, което имах, видях, че той е слаб. Битката беше преди много време, но той още не се беше възстановил. Подозирам, че крои нов план за завземането на Тримонциум.

-С какво е толкова важно това място?

-Ами… не му е времето сега. Ще ти кажа някой друг път.

Междувременно храната пристигна, носена от две прислужници, които сервираха първо на Арон и след това на Менай. Предстоеше да донесат и за другите. Момчето изчака да се напълни масата пред тях и започна да яде. Разговорът им продължи.

-Как е стигнал до тази мутация?

-Пил е кръв на убер.

-На какво?

-Става дума за хора с по-специална кръв. Явно е извадил късмет.

-Последното нещо, което чух, преди да напуснем онова място, беше :„Ще те хвана, уберче“. Какво значи това? – Очите на Менай се изцъклиха. Изражението му придоби притеснен вид. Арон разбра, че крие нещо важно. Трябваше да разбере значението на тази дума, от това можеше да зависи животът му.

-Като… като ти дойде времето, ще разбереш. Както казах преди малко, не е времето да говорим сложни работи.

-Пърсивал, ти ли отвори портала? – попита момчето.

-Не, млади Арон, беше господин Менай.

-Как?

Телепортатора извади кръгъл амулет с гравиран дракон на него. Имаше размерите на човешка длан.

-С това.

-Това е моят амулет – намеси се Менай. –Всеки титан си има специален такъв.

-Но тогава защо е в него?

-Както казах по-рано, той е много важен, защото е мой представител навсякъде. Бях го пратил до черния пазар за малко информация. Той знаеше, че ако не се върне до довечера, ще знам, че е в опасност. Отне ми малко време да си припомня магия за търсене и намиране, но в крайна сметка я приложих върху амулета и разбрах, че е в света на демоните. Побързах да отворя портал, възможно най-близко до него, и той съвпадна с този, до който бяхте. След това знаеш.

-Интересно ми е какво е правил лорда на това място и защо е бил слаб. – попита момчето.

-Имаше ли други, освен него?

-Имаше хиляди стрелци на стената. Отделно се бихме с пехотинци. Бяха малко, да бъда честен. За такъв град и такива пазачи е срамно да имат неколцина воини с оръжия, различни от лък. Това ми напомня, къде ми е бронята?

-Дадох я на ковач, да я претопи. От нея не ставаше нищо.

-Но тя ми беше ценна…

-Спокойно, ще те уредя с много по-добра, повярвай. Дори да беше отказал предложението ми да останеш при нас, пак щях да го направя.

                -Не знам дали Пърсивал ти е казал, но в замъка се чу крясък на душа.

                -Не ми е казал. Нека чуем.

                -Като се качвахме по стълбите, чухме крясък на невинна душа.

                -Невинна? Сигурен ли си?

                -Напълно. И смятам, не я използва за добри цели. Иначе защо ще пищи?

                Лицето на Менай пребледня.

                -Създал е метаноид.

                -Откъде си сигурен?

                -Получих информация, че приготвя за действие непобедимо оръжие и изпратих Пърсивал на черния пазар. Бях уговорил среща с някой, който щеше да каже важна информаця. За жалост, въпросният е загинал още преди пратеникът ми да се появи.   

                -Като се има предвид какво са правили тези неща на бойното поле, наистина си е непобедимо.

                -Това е ходещ кошмар, казвам ти. Няма слабости. Като полубожество е. Това е най-бруталният начин лорда да превземе обратно Тримонциум. А може и това да е част от плана му.

                -Какво го прави толкова могъщо?

                -Представи си метална куха броня. Вместо корем има сфера с души вътре. Нещото се храни с тях. Зареждаш го и то започва да лови само и да се развива. Първичното му тяло става непробиваемо, не може да му се направи нищо. Още повече, че си чул невинна душа, това означава, че ще е много силно.

                -Какво е невинна душа? – попита Алис.

                -Това е душа или на човек, който никога не е отнемал живот или не е участвал в забранени ритуали. – отвърна Ася.

                -Да, една невина душа има стойност на сто обикновени – допълни бащата. – Това нещо е твърде опасно, за да бездействаме. По-късно днес ще се свържа с другите и ще ги предупредя. Дано това е информацията, която щеше да ми даде Ричард.

                Храната на масата свърши, както и силите на Арон, който се оттегли. Предстоеше много работа. Усетили раздвижването му, двете сестри му помогнаха да стане и го заведоха в стаята на Алис, която беше много щастлива, тъй като нейната имаше две легла, а единствената свободна стая беше пълна с боклуци, както се изрази Ася. Сложиха Арон да легне и той заспа мигновено.

 

(По-късно същия ден, някъде из Дръстър)

                Менай се разхождаше бодро из града. Беше излязъл на разходка, която реши да оползотвори, като свърши малко полезна работа. Приближи ковачница, където видя едър мъж, който беше гол до кръста. Беше гологлав и стриктно избръснат. Въпросният погледна клиента си.

-Здравей, Менай.

                -Здравей, Тайлър. Какво стана с бронята, която ти дадох?

                -Претопих я, както ми заръча. Оказа се метална впрочем. И по-добре. Какво искаш да направя?

                -Самурайска броня.

                След известен размисъл, ковачът отвърна:

                -Не мисля, че е добра идея да самурайска броня от метал.

                -Имаш по-добро решение?

                -Имам. Жена ми може да ушие специална самурайска броня и да я омагьоса. Няма да е толкова здрава, даже никак, но ще прави самурая по-бърз, по-лек и по-силен. Ако е достатъчно добър, ще я извлече много по-голяма полза от нея, повярвай ми.

                -Това изобщо броня ли е?

                -Ами… да. Е, не и преди да се омагьоса. Единственото, което няма да може да отблъсне, е чистото оръжие, но както казах, ако е достатъчно добър притежателят, няма да е проблем. Винаги мога да направя и метална броня, просто казвам мнението си. Твоя е поръчката.

                -Приемам предложението ти. Колко ще ми струва тази услуга?

                -Ще ти трябва ли бронята, която претопих?

                -Не.

                -Тогава ще взема нея за отплата. Елате утре с момчето, за да може жена ми да вземе мерките му. Това е прецизна работа.

                -Добре. А материалите?

                -Мисля, че имаме достатъчно. Всеки случай не се тревожи.

                -Така да бъде.

                -Иначе как е семейството? Не съм се виждал с дъщерите ти от няколко години. Те как са? А Пърсивал?

                -Момичетата ми са станали големи и красиви. Всяка е наследила по нещо от мен. Във всяка една от тях виждам достойна млада жена. Колкото до Пърсивал, и той е добре. Знаеш, пращам го наляво-надясно за информация, но не ми харесва накъде вървят нещата.

                -Тримонциум?

                -Да, имам опасения, че ще има втора битка.

                -Разбирам. Е, успех, ако не се видим. Макар че не се съмнявам, че ще наминеш оттук за малко качествено снаряжение.

                -Трябва да продължа, имам още работа за вършене.

                -Всичко добро.

Менай продължи по улицата, изпълнена с хора. Седна на стара дървена пейка под висок дъб, който беше разпрострял клоните си величествено. До него седна старец.

-Здравей, Менай. Като гледам, добре си.

-Здравей, Томпос. Радвам се да те видя. Ти как си?

-Ох – въздъхна другия – много сериозно ме налегна старостта. Вече трудно се движа…

-Ти винаги си се движел трудно – засмя се Менай със сух глас.

-Времето ми идва.

Менай се навъси. Знаеше, че се срещат по определена причина, което, погледнато от всякъде, беше лоша новина. Страхуваше се, че опасенията му за втора война ще се окажат истински.

-Тогава защо не почиваш, като всеки старец?

-И двамата знаем защо. Сигурен съм, че и ти си усетил смущенията във вселената. Предстои ни втора война, стари приятелю.

-От това се опасявах. Какво да правя?

-И двамата знаем какво.

-Не мога да му кажа какво е. Не и преди да съм чул мнението на Съвета.

-Криеш го от съдбата му. Колкото по-късно, толкова по-малко време ще има да се изучи. Неговото време е по-ценно от моето, да го знаеш. Да не би да мислиш, че Съветът ще направи нещо по въпроса? Само трябва да се добере до истината и момчето ще започне да изтребва всичко, що застане на пътя му – изкашля се. –Внимавай да не те причисли към враговете.

-Нямам лоши намерения към него и се надявам да го разбере.

-Да не би да защитаваш детството му?

-Донякъде.

-Това момче е чуло и видяло повече, отколкото изглежда. Детството му свърши в момента, в който Мир го пощади.

-Дали не е пропуснал?

-Няма как. Всички знаем колко силен е Мир. Но пък едно е хубаво-щом е пощадил момчето, значи вярва в него. А ти вярваш ли?

-Вярвам, но искам всички да се окажат грешни.

-Защо? Та това момче ще ни спаси. Той е наш месия и не само. Ще ни поведе към война и след това ще ни дари с дълги години мир.

-Страх ме е за семейството ми. Баба Гретхен ми каза, че щом настъпи втора война, семейството ми ще пострада. Не искам да се случва това.

-Тогава защо държиш момчето при себе си?

-Откъде знаеш?

-Аз съм титан, не забравяй. Мога да съм стар, но пък чувам надалеч – засмя се гръмко. – Въпросът си остава.

-Ако наистина стане така, както всички очакваме, семейството ми ще има нужда от някой, който да го защитава. Виждам доброта в душата му и знам, че след като се промени, това нещо ще остане. Най-малкото няма да посяга на старото си семейство и ще го защити с цената на всичко.

-А ти къде ще си, Менай –старецът го погледна с проницателен поглед.

-И аз ще съм там, но не знам докога ще мога да браня скъпите си дъщери. Понякога се чудя дали няма да преследват и тях, заради това, което сторих преди два века.

-Живя достойно, умри достойно – заключи той. – Запечатай името си веднъж завинаги в историята и остани в паметта на близките ти. Имаш какво да губиш, но не позволявай на страха да те превземе. Знам, че ще се справиш, просто сега имаш избор.

Никой не проговори повече. Погледнаха се и си кимнаха взаимно. Настъпи време да се сбогуват, но това беше най-омразната част на стареца, караше го да се чувства стар, все едно никога повече няма да се видят. Разделиха безмълвно и всеки пое по пътя си.

Менай продължи разходката си по улицата, която малко по малко беше започнала да се изпразва. Настъпваше вечерта и всички се прибираха при семействата си. На него не му оставаше друго, освен да се прибира при дъщерите си, за които в момента му беше дожаляло да види.