Глава 4: Бъдеще

                Докато Арон спеше спокойно, Алис го наблюдаваше с нескрит интерес. Обикновен човек би си помислил, че тя не познава себеподобните си, но не беше така. Момичето просто имаше много свободно време, а в момента спящият красавец беше единственият й приоритет, за негова жалост. Въпросният се събуди и примижа. Болката беше намаляла значително, но все пак присъстваше, а раната беше зараснала значително. Арон се надигна бавно и се опита да изтика навлизащата в съзнанието му болка. Първоначално беше стреснат от Алис, която през цялото време стоеше притихнала в единия ъгъл. След това се настрои на вълна „Не се учудвай, че си наблюдаван от немесис“. Момчето излезе от стаята с леки полюшвания, но не се случиха никакви премеждия по стълбите, за което беше благодарен.

Точно когато отвориха вратите, водещи към двора, пред тях се появиха Менай и София, носещи храна. Всички се поздравиха взаимно и влязоха в хола. Арон беше принуден да остане при Менай и да чакат закуската.

                -Е, момче, как си днес?

                -Много по-добре!

                -Радвам се да го чуя. Имаме работа днес.

                -Ние?

                -Ще ти обясня, но нека първо ядем.

                Закуската беше сервирана от любезни келнерки. Както винаги, Арон яде толкова, колкото му беше нужно, без да прекалява. Това бяха бойните навици на човек, винаги готов за сражение. Животът го беше научил на този урок по трудния начин. След като всички се бяха наяли, мъжете излязоха на разходка, забранена за дъщерите на Менай. Единствената разочарована беше Алис, която се разсея и бързо забрави за случващото се.

                Менай и Арон поеха по една от страничните улички, избягвайки трафика. Те бяха заобиколен път към целта им, но поне беше широко и спокойно. 

                -Къде отиваме? – попита момчето.

                -Трябва да вземем мерки за новата ти броня.

                Стигнаха до ковачницата на Тайлър, който извика жена си.

                -Значи ти ще си носител на бронята? – попита той.

                -Да.

                -Хубаво – след това напусна мястото и остави съпругата си да свърши работата.

                -Кажи ми, момко – започна тя. – на колко години си?

                -На седемнадесет.

                -Има още време да се развиваш, значи. Владееш вятъра?

                -Определено.

                -Следователно имаш силна воля?

                -Да.

                -Това е хубаво. Повечето самурайски брони, които съм правила, бяха предназначени за обикновени човеци, решили да стават велики. За жалост, не знаят, че без магия няма да стигнат до никъде. Ех… в какви времена живеем. В миналото самураи са ставали само най-добрите. Сега всичко зависи от това, дали владееш магия.  Винаги съм пазела специален материал, в случай че някой от познатите ни има нужда от услугата ни. Знаеш, за близките правилата са други.

                -Да. Благодаря много.

                -За нищо. Това ми е работата. Плюс това поръчител е титана Менай. Със съпругата ми сме готови на всичко за него.

                -Не че е нещо кой знае какво – защити се мъжът.

                -Няма да повярваш – жената погледна момчето. –колко много добри дела е направил за нас и не само. Човек като него заслужава вечна почит.

                Вместо отговор, титанът се загледа нанякъде, неспособен да обори тези думи.

                След няколко минути жената беше взела мерките на момчето и поръча да дойдат за бронята след седмица.

                -Ще разбереш какво може другия път – бяха последните й думи.

                Двамата с Менай продължиха по пътя, по който титанът беше ходил миналата вечер. Стигнаха пред обикновена на вид къща, която имаше малко скромно дворче със стара пейка до кръглата врата.

                -Това е домът на баба Гретхен – обясни титанът.

Менай почука няколко пъти и зачака. На дървената врата имаше издълбано гигантск0 око, което се отвори и огледа гостите, стряскайки момчето. След като се увери, че не са заплаха, се затвори, като се превърна отново в дърво, и врата се отвори със скърцане. Влязоха и Арон остана смаян. Вътре беше много по-широко, отколкото изглеждаше отвън. На Арон му се стори, че не са на същото място. Пред тях се появи ходещо дърво. Живо дърво! Корените му образуваха четири крака, а стеблото служеше като тяло. Имаше шест клонки, сочещи нагоре. Когато ги забеляза, дървото събра четирите си крака, които оформиха два по-дебели и високи. Клоните се събраха и се увиха, създавайки ръце, които завършваха с листа, вместо пръсти. Кората на мястото на лицето му стана релефна и се появиха човешки черти. Вместо коса имаше корона от листа. Сложи лявата си ръка зад гърба, а дясната повдигна, след което се изкашля, доколкото можеше да го направи едно дърво.

                -Моля да ме извините – каза то с дълбок сух глас. – за лошото посрещане. Предполагам сте дошли при баба Гретхен. Тя е насам. – като видя момчето, добави: -Не е учтиво да си държите устата отворена, господине, предстои ни посещение. Съветвам ви да използвате всички маниери, които имате.

                Икономът ги поведе през дома на бабата, който миришеше на билки, отвари и отрови. Беше една голяма стая с формата на гъба. Излязоха от другата страна, в голяма градина. Арон беше прав - не бяха в Дръстър. Извън оградата се виждаше блато. Папрат стърчеше на малки групи. Имаше малки насекоми, които летяха насам-натам. Градината имаше спретнат вид. Отдясно имаше къса пътечка, която минаваше през няколко ниви с билки по тях. Отново имаше голямо разнообразие. Отвъд дървената ограда се простираше безкрайно блато, което заплашваше всеки момент да нахлуе и да потопи къщата. В лявата страна имаше много дървета, повечето от които момчето никога досега не беше виждало. Бабата се беше качила на стол и опитваше да откъсне ябълка от надвиснал клон, но без успех.

                -Ей ти, високия – проговори тя. – Дай ми тази ябълка.

                Икономът се приближи, два пъти по-висок от бабата, и откъсна въпросния плод. Жената беше очарована.

                -Драга бабо Гретхен, водя ти гости. – заговори Менай.

                Чак сега бабата осъзна, че има още някой, освен нея и дървото.

                -Така ли? – обърна се, за да фокусира гостите. – Менай, това ти ли си?

                -Същия, бабо.

                -Какво правиш тук? Пак ли се нуждаеш от онази противна…

                -Не – прекъсна я. – За момчето идваме.

                -Момче ли? Не го виждам.

                -До мен е.

                -Ох, да имаше очила…

                -Какво? – попита Менай.

                -Нищо, нищо. Щеше да ме разбереш, ако виждаше бъдещето. - Жената се приближи на сантиметри от момчето, гледайки го с големите си зелени очи. – Сега те виждам. Знам кой си. Елате вътре. А ти, дървясалия, стой отвън. – Жената създаваше впечатление, че мисли дървото за човек.

                Вътре бабата покани гостите да седнат около малка кръгла маса, като застана точно срещу момчето.

                -Дай да ти видя ръцете.

                Момчето изпълни молбата й. Без дори да може да реагира жената поряза дясната му длан. Много е бърза за стара баба. Размаза малкото кръв по дланта му и се загледа отблизо.

                -Да… виждам ценна кръв.. Виждам миналото й…

                -Какво виждаш? – попита Менай.

                -Знаеш, че имаш право на един въпрос, така че си го спести за нещо важно. – Върна поглед към ръката на момчето. – Виждам приключения… приятели…страстна любов! М… ще трябва да се потрудиш за нея… О! Настъпва буря… силна е. Виждам… виждам последиците. Видях… да… хъм… и това ще го спестя … Да, няма да ти е лесно.

                Бабата вдигна глава към момчето.

                -Не знам откъде да започна. Не мога да ти разкрия почти нищо, така че ще ти дам няколко важни съвета и ще ти отговоря на един въпрос.

                -Той ли е Онова дете? – изстреля Менай.

                -Да. – отвърна бабата.

                -Какво стана? –попита Арон.

                -Другарят ти си изстреля куршумите – каза жената, гледайки сериозно мъжа. – макар че трябваше да се поинтересува за семейството си.

                -Какво си видяла? – попита той.

                -Знаеш, че няма да ти кажа. Отговарям на един въпрос, а ти ми зададе два. Следващия път действай като разумен двестагодишен титан, а не като дете. – обърна се към Арон. – Виж, дете. Няма да те лъжа. Ще ти е много тежко, особено на душата, където най-боли. Бъди силен и не забравяй кое за какво правиш. Ще се промениш отвън и отвътре, но за да съхраниш себе си, запечатай сърцето си. И помни от мен едно: В нашия свят всичко е възможно, всичко! – каза тя, като прошепна последното, за да засили ефекта.

                -Въпросът ми е: Аз убер ли съм?

                -Да, чистокръвен. – Бабата видя обърканото лице на момчето и продължи:

                -Няма да е лошо, ако ме оставите малко на мира. Върнах се днес рано и нямах време да си почина. Така че махайте ми се от главата.

                Арон благодари на бабата. Вече знаеше, че е нещо повече от това, което знае. Оставаше да разбере какво точно. Двамата с Менай си тръгнаха смълчани.

По-голямата част от пътя мина в тишина. И двамата размишляваха над казаното от баба Гретхен.

                -Значи съм убер? – подхвърли момчето.

                -Така изглежда.

                -Не разбирам. Защо тогава мама и татко не са ми казвали?

                -Може би защото уберите са преследвани, заради същността си. Сигурно са искали да те защитят.

                -Трябваше да ми кажат. Ако съм специален, трябва да знам с какво.

                -Като се замисля, може те да не са твоите родители и да не са знаели. Доколкото знам, уберите са много малко и предполагам, че не биха раздавали децата си насам-натам при положение, че видът им изчезва. Все пак ти изглеждаш като частен случай.

                -Значи те не са моите родители? Нищо не е сигурно, преди да го докажа. Изобщо какво значи това?

                -Както ти каза отворената баба, хора със специална кръв. Друго не знам. Защо толкова настояваш да разбереш какво е?

                -Както казах, това може да ми помогне, да промени живота ми. Да намеря мястото си.

                -А ако ти навреди? Ако това е тъмна тайна, която ще те накара да се чувстваш зле или да се самосъжаляваш?

                -Няма значение дали е добро или зло, трябва да знам истината.

                -Няма да се откажеш, както виждам. Ех… напомняш ми на мен като малък.

                -Така ли?

-Интересувах се от сила, от знание и от момичета. Но когато пораснеш и имаш семейство, вече не можеш да правиш така. Ех… моите момичета пораснаха. Виж какви хубавици станаха. Все едно беше вчера, когато ги държах в ръцете си и бяха толкова малки. Всяка една намери своя път и своето щастие. Алис например е страхотна домакиня и много лъчезарно момиче. Щом я видя и денят ми се оправя. Ако има някого, който да ме разбере, това ще бъде тя. Също така е много специална.Тя е една от малкото, които наистина са способни да обичат с цялото си сърце, така ще внимавай и за това.

                -Добре.

                -Другата ми гордост е София. Може да е малко сериозна, но го прави за добро. Тя порасна най-бързо от всички. От мен е наследила магията. Не го показва, обаче е много добра. Надявам се някой ден да се убедиш в това. Отделно е страхотна лечителка, за което я насърчавам. Чете много за болестите и лекува. Всичките ни близки и познати идват на гости, когато има някой болен. За нея няма пречки, справя се с всички болести.

                -Да не би да не използва магията, защото може да нарани някого?

                -Може и затова да е, не знам. Последна, но не последно място е Ася. Още от малка това момиче познаваше целия град. Тя знае много, дори повече от мен. Познават я навсякъде и има устойчива мрежа от връзки, с което знанията ми приключват. Може да ти снесе сигурна информация в рамките на седмица. – Малко хора участваха в бранша с информация, Ася беше от успешните. Източниците й бяха толкова сигурни, колкото на Черната стража. – Винаги може да те уреди с нещо добро. Тя се интересува от всякакви новини и междувременно прави пари с тях. Удивително, а?

                -Наистина. Но защо ми казваш всичко това?

                -Исках да знаеш причината защо се гордея с дъщерите си. От сега те моля да внимаваш с тях. Ако забележиш нещо необичайно, не се впускай в бой, все пак само една от тях владее магия. По-добре… се опитай да ги защитиш, това искам да кажа.

                -Няма да те разочаровам.

                -Добре – Менай въздъхна.

                След малко вече бяха вкъщи. Двамата прекосиха двора, където бяха посрещнати от Пърсивал и София, които разговаряха оживено на някаква тема. Менай и телепортаторът се оттеглиха, за да поговорят по работа. Арон и момичето останаха сами в двора и седнаха на една от пейките на сянка.

                -Е, Софи – започна той. – разбрах, че обичаш да лекуваш. От колко време се занимаваш с това?

                -Още от малка. Първата книга, която прочетох, беше за отвари. Бях грабната от това. Толкова много комбинации и толкова различни ефекти. Ако една съставка се обърка, отварата може да има лоши последствия за този, който я пие. Трябва да съм благодарна на Ася за всичко. Тя ми осигурява тези книги. Досега не е имало нито една грешка в тях. Изпробвала съм почти всичко и работи точно така, както е описано вътре.

                -Хубаво е, че си открила себе си в това начинание.

                -А ти с какво се занимаваш?

                -С магия. От малък знаех, че съм един от малкото, надарени с магия и затова се развивах в тази посока. Плюс това ми харесваше да замервам каменни стени с огнени кълбета.

                -Това означава ли, че си Елементарен магьосник? - Този тип магове владееха само най-основните магии от всеки елемент. Силното в тях беше, че всяко призоваване на дадена магия е все по-силно. Успоредно с това се развиваше и магьосникът. При обикновените магьосници тяхната сила прави магията по-могъща. При Елементарните беше обратно.

                -Не. След като загубих дома си, започнах да се уча на по-трудни и редки магии, защото знаех, че някой ден ще ми потрябват. И аз като теб бях пленен от това и попивах всичко прочетено и научено. За жалост, на мен нямаше кой да ми казва какво прави магията, затова изпробвах всичко собственоръчно. Оказа се, че повечето магии, които знам, за забранени.

                -Защо?

                -Защото са истински смъртоносни. Това не е като да те уцелят с огнено кълбо, не. Става дума за магии, които могат да погубят самия теб. Магии, свързани с душите, световете, стоежа на телата и куп други, които са забранени за употреба само защото са твърде силни и никой не трябва да ги знае, за да не злоупотребява. А и може да се самоубиеш при правенето им.

                -Кой те е научил на тези магии, щом са „забранени“?

                -Там е проблемът. Аз се научих по трудния начин. За да науча нещо ценно трябваше да стана свидетел на забранени ритуали. Немалко пъти съм рискувал живота си, за да наблюдавам действията на някой побъркан, който е решил да унищожи света. Наблюдавал съм боеве в арени и дори съм се бил там. Това, което най-много ми помогна да изуча магиите, бяха няколко техники. Единственото, което трябваше да направя, беше да повтарям думите, които съм чул, и готово. Разбира се, това крие огромен риск, но след няколко почти фатални грешки се научих. А ти правила ли си грешки?

                -Веднъж обърках една съставка и познай какво. Мъжът получи халюцинации, вместо да заспи, за да зашия раните му. Ако знаеш какви неща му бяха в главата...

                Арон избухна в смях, който зарази и София. Часовете минаха неусетно в разговори, но бяха прекъснати от Ася, която водеше двама мъже със себе си, носещи трети. Те държаха човек, който се мяташе и издаваше неестествени звуци.

                -Софи, може ли да ми помогнеш? Този е един от моите – помоли момичето.

                -Разбира се, вкарайте го вътре.

                Когато се завърнаха, за да видят какво става, Менай и Пърсивал бяха много изненадани от случващото се. В къщата бяха идвали всякакви хора, но този път беше съвсем различно. Човекът не изглеждаше болен, а луд.

                -Сложете го да легне – нареди София.

                Арон се притече на помощ, като хвана краката на болния.

                -Пърсивал – започна тя. – би ли ми донесъл кутията на бюрото ми?

                -Веднага - изчезна в миг. Преди момчето да мигне, телепортаторът се беше върнал и остави кутията до София. Тя приготви малко шишенце с жълтеникава течност и сипа малко на нож, който извади.

                -Няма да стане по лесния начин – обоснова се тя, след което поряза дланта на болния, който се замята още по-силно. При самото порязване течността си проправи път през кръвоносните съдове на човека. Постепенно започна да утихва, докато не заспа. Момичето му даде още малко време, за да е сигурна. – Можете да пуснете.

                Мъжете изпълниха заръката и застанаха на почтително разстояние от лечителката, която правеше преглед на цялото тяло. София измери пулса, огледа очите и огледа за следи от отравяне.

                -Не намирам нищо странно.

                -Ако е отвътре? – попита Ася.

                -Може да изпил отровата, вместо да са я инжектирали. Ще направя универсална противоотрова и успокоителни.

                -Желаеш ли помощ, млада Софи? – попита Пърсивал.

                -Няма да откажа.

                Двамата се насочиха нагоре по стълбите, а другите останаха в антрето да наблюдават болния, който спеше в момента. От горе се появи  Алис, която слезе долу и изгледа лежащия човек.

                -О, горкият! Какво му е станало? – коленичи до него, за да го огледа по-добре.

                Арон забеляза почти невидимо трепване на лявата вежда на човека и изкрещя:

                -Назад!

                Болния се хвърли към момичето, което беше замръзнало от уплах. Без да му мисли много, Арон изрита човека в главата и го отклони от целта му. Момчето се приготви, избегна атаката на лудия и го препъна. Болния беше отново по лице на земята, но Арон реши да не му дава повече шансове да нанесе щети и стъпа с два крака на раменете му. Всички гледаха вцепенено как момчето стои спокойно над човека, който се мъчеше да се отскубне, но без успех.

                -Браво, момче – каза Менай. – Добри реакции имаш.

                -Благодаря – отвърна Арон, като се усмихна широко. – радвам се, че предчувствието ми беше правилно. – Обърна се към Алис, която беше почти готова да се разплаче. – Добре ли си?

                -Той искаше да ме убие – продума тя.

                -Не е с всичкия си, все още не.

                -Дъще - намеси се титанът. – нали съм ти казвал да не се втурваш така? – отиде при нея и я прегърна. – Хайде да се качваме.

                По пътя нагоре се засякоха с Пърсивал и София, носещи цял куп медикаменти.

                -Какво е станало? – попита София, загледана в Арон.

                -Непредвидени обстоятелства. Оказа се, че се е престорил на заспал, за да нападне някого изневиделица. За жалост това беше не кой да е, а Алис.

                -Това не е добре. А сега спи ли?

                -Има само един начин да разберем. Подай ми ножа си.

                -Какво смяташ да правиш?

                -Гледай.

                Арон сложи ножа с острото към главата на болния и с другата ръка чукна острието отгоре. Нямаше реакция.

                -Това е наистина болезнено да се направи на когото и да било. Щом не реагира, значи спи или е в безсъзнание, гарантирам.

                София превърза тялото и с малко помощ го обърна. Смеси няколко от течностите в шишенцата, които носеше и ги изсипа в устата на болния, като го накара да глътне по странен начин. Изчакаха да се съвземе, за да видят дали се е получило. Когато разтвори очи, те бяха кървясали и почти веднага нападна най-удобната жертва, а именно София. Арон се намеси за пореден път и го приклещи към земята. Остави го в ръцете на другите мъже.

                -Имам идея – заяви той и се зае с изпълняването й. Осигури си чист нож, с който поряза своята длан и започна да чертае кръг около тялото с кръвта си. Вътре изписа триъгълници и окръжности. Пентаграмът беше готов. Арон коленичи, сложи ръце на земята и заговори:

                -Mela sunda seke… mela sunpe sole… jiht wist puberum!

                Пентаграмът засия в синьо, а болния започна да вика с всички сили.

                -Оставете го сега! – извика Арон и изрече: „Затвори се“.

                Триъгълниците започнаха да се движат , образувайки стена около пентаграма.

                -Покажи го!

                От тялото излезе нещо с бледосин цвят. То се насочи към Арон, но се блъсна в стената и формите му се очертаха. Имаше неправилна човешка форма- едната му ръка беше по-голяма от другата, главата беше наклонена на една страна. Ръцете бяха слаби, но с дълги нокти. Беше призрак, ядосан призрак.

                -Запушете си ушите – нареди той на останалите, след което допълни: „Унищожи“.

                Пентаграмът на земята стана червен, духът изписка пронизително и продължи, докато не изчезна напълно. За Арон това се стори цяла вечност, но накрая утихна, оставяйки резултата на яве. Мъжът на земята леко се размърда, вече на себе си, макар и силно замаян. Ася благодари на момчето за помощта и отпрати болния, заедно с другите.

                След малко вече нямаше следи от това, което се беше случило преди малко. Всичко беше изчистено, включително и пентаграмът. Дойде време за вечеря и всички се събраха на голяма кръгла маса.

                -Е – започна разговоря Ася. –как мина денят ви?

                -Добре – отвърна Менай. – Бяхме на разходка за нова броня.

                -Имайки наум, че си суеверен, не отидохте ли при баба Гретхен?

                -Да, бяхме.

                -И потвърдиха ли се нещата, които подозираше?

                -Да.

                -Тогава сигурно си му казал за Максим.

                Менай, който през цялото време ядеше, се задави.

                -Ъ… да, щях да му кажа, но се разсеях от работата и инцидента с болния.

                -За какво да ми кажеш? – Арон се почувства длъжен да попита.

                -Една от подробностите, които не ти споменах за войната, беше, че имаше и един убер. Както разбра, името му е Максим.

                -Можеше да кажеш и по-рано.

                -Знам, но мина много време и се съмнявам, че е жив.

                -Какво знаеш за него?

                - Максим беше много силен. Нямаше добър като него на ръкопашен бой. Не беше в нашия отряд, затова не знам подробности. От другите чух, че именно той е проникнал в крепостта и е разбил едната стена. Точно той искаше да постигне мир между страните. Постоянно повтаряше, че войната не е решение. Ние се съгласихме на компромис, но лордовете-не. Тогава той дойде на наша страна с аргумента, че прави всичко в името на народа си. Това е, което знам за него. Както казах, не знам дали изобщо е жив още. Дори не знам къде живее.

                -Жив е – намеси се Ася. – и дори знам къде живее.

                -Къде? – попита Арон.

                -По пътя за Велбъжд има малко безименно селце. Трябва да живее там.

                -Откъде знаеш?

                -Когато говорихме за първи път и спомена какво е казал лорд Вейн, реших да проверя дали не мога да намеря нещо полезно. Единственото, което мрежата знае, е този убер. Нямаме никаква друга информация, което ме заинтересова и реших да проуча тази област. Ако науча нещо ново, ще кажа първо на теб.

                -Благодаря.

                -Арон, искаш ли да излезем на разходка утре? – попита Алис.

                -Много ми се иска, но трябва да замина за въпросното селце.

                -Това е твърде опасно.

                -Какво мислиш, че може да му стане за няколко дена? – попита София.

                -Може да умре.

                -Не преиначавай нещата, сестриче – обади се Ася. – Ще се справи.

                Възцари се мълчание.След малко всички се наядоха. Вечерята беше много вкусна по мнението на Арон, който благодари около пет пъти. София прегледа раната му и остана доволна.

                -Много ли боли? – попита тя. - Като гледам, се възстановяваш бързо. До утре-другиден да е зараснала. Въпреки това трябва да се пазиш, за да не я отвориш.

                -Боли малко, но това няма да ме спре.

                Арон и Алис влязоха в стаята на момичето и се приготвиха да спят. Арон се почувства много неловко, когато трябваше да се обърне, за да може Алис да се облече. Почувства се като егоист. Това беше личното й пространство, все пак. Той го беше нарушил и се извини, след като всеки легна на леглото си.

                -Дреболия – беше отговорът й.

                -Виж, трудно ми е да попитам, но майка ви сред нас ли е?

                -Не, не е. Починала е, като ни е родила.

                -Съжалявам за това.

                -Няма нищо. По-добре да нямаш нещо, отколкото да го изгубиш. Татко прави всичко по силите си, за да бъдем щастливи и да продължим нататък. Обичам го като за двама родители и винаги ще е така. Според мен се справя, макар и понякога да си мисля, че не съм толкова добра, колкото сестрите си.

Арон обмисли внимателно отговора си.

                -В неговите очи ти си наравно със сестрите си, повярвай ми. Може да не си като тях, но ти си уникална по свой собствен начин. Уникална в добрия смисъл, като онези, които се описват само в книгите, чиито светове са прелестни и неопетнени от текущите проблеми на нашия. Не мисля, че някога ще познавам втора като теб.

                -Наистина ли? – обърна се към него с треперещ глас. Беше готова да се разплаче.

                -Наистина.

(Някъде из Света на демоните)

                Мъж на средна възраст крачеше бързо сред огромен дворец. Косата му падаше свободно до раменете. Сенки се прокрадваха по червеното му манто. До него крачеше друг мъж, защитен от здрава черна броня. Двамата влязоха в голямо светло помещение, чийто под беше направен от плочки. Вътре стоеше възрастен мъж с по-голяма от обикновено глава, който разговаряше оживено с младо момче. Двамата гледаха голяма двуметрова черна броня, която се поклащаше леко. Забелязали присъствието на първите двама, се обърнаха и единият заговори:

                -Здравейте, лорде!

                -Готов ли е метаноидът? – попита без заобиколки той.

                Мъжът  погледна бронята.

                -Готов е, да, както поръчахте. Опасявам се, че може да има неизправности.

                -Налични ли са подобренията?

                -Да, както поискахте.

                -Не ги виждам.

                -Защото са вътрешни. Например вътре в бронята има железен скелет, върху който ще се гради по-лесно плът. В самия скелет има малки тръбички, които отвеждат душевната енергия до всяка част на тялото. По този начин няма да има нужда от почивки, а само от добро начало, което ме притеснява.

                -Защо се притесняваш?

                -Нали разбирате, в пробен период е и може да потръгнат нещата много трудно при него. Може жетвите да го забелязват от далече и да бягат. Можех да направя камуфлаж, за да помогна по-бързото развитие. А може да има някои дребни неизправности.

                -Метаноидите на брат ми Локус се справиха сами, този ще го направи също! Знам къде ще го пусна! Кога най-рано мога да го изпратя?

                -Веднага, лорде. Изглежда наистина искате момчето.

                -Искам го на всяка цена! Това е шансът ми да надмина братята си и да стана по-силен от всякога. Ако имам късмет, малкият ще ме отведе при другите убери и ще избия и тях.

                Лордът се обърна към бронята и изрече:

                -Слушай ме, изчадие! От този момент ти служиш на лорд Вейн! Ще слушаш само моя глас! Сега коленичи!

                Тялото се раздвижи и изпълни заповедта. След това последва лорда през двореца, готов да изпълни всяка задача.